Книга за Китай

Надали съществува друга земя, която да е вълнувала въображението на пътешественици и летописци по-натрапчивo от забуления в чаени листа Китай. Воден от неутолимото си любопитство, в средата на ХХ век през портите на Поднебесното царство преминава и самият Валери Петров, а резултатът е разказ от кръв и плът, присъщ на малцина майстори на пътеписа.

Удивителна е способността на Валери Петров да изразява скритата поезия на ежедневието само с няколко пестеливи и точни щриха – полуразрушената пагода редом с новостроящия се фабричен комин, танцуващия по тъмната повърхност на езерото лотосов лист, отрудената старица, привела се над фъстъковия храст. Постепенно заглъхваме в пустотата на Гоби, отнасят ни пулсиращият неон на Шанхай и пенливата снага на Янцзъ. Докато накрая не потънем в своеобразна медитация на сетивата, забравяйки суетата, дребнотемията, дори и самите себе си.


Откъс от „Книга за Китай“, Валери Петров

Глава 1.

НЕ СЪНУВАМЕ ЛИ?

Върху разгъващия се там долу релеф от островърхи и странно объркани планини е сякаш хвърлен дълъг сив конец с много възли, който се изкачва и слиза по стръмните склонове, криволичи и се заплита като онази нишка, с чиято помощ Ариадна измъкнала Тезей из лабиринта. Но как неуместен е тук този мит! Къде е Гърция? Сивата нишка долу е в същност безкраен зид, възлите по нея са зъбестите му кули. Ето планините се издигат на тласъци към нас и ние вече виждаме как под крилото на самолета ни бавно се приближава Великата стена. Сянката на самолета се огъва по релефа на планините, мярва се по стената и минава отвъд нея. Ние летим над Китай...

Когато в началото на лятото 1955 година двама с художника Стоян Венев бяхме запитани дали бихме искали да заминем за четиримесечно пътуване из Китай, в паметта ми се бе мярнало всичко, което знаех за тази страна. Припомних си часа по география, приказката за Турандот и пейзажите от старите истории на изкуствата. Друго какво? Едно ветрило на моята баба, някаква тенекиена кутия с чаен аромат, върху която беше нарисуван китаец с плитка, нарамил на кобилица две кошници. Спомних си още един цирков номер с чинии, въртени на върха на дълги пръчки.

А след това – заглавия във вестниците за схватките в квартала Чапей и снимки, които показваха японски войници, стрелящи в някакъв младеж. Той едва се виждаше, но това не пречеше да се почувствува величието на смъртта му и аз пишех, че "имам еднакви мечти и надежди с тебе, Чан Хао, намръщил вежди!" Тези поетични опити бяха наивни, но искрени. Много по-късно дойдоха книги за великата борба на компартията, докладите на Мао Цзе-дун. Това беше всичко, което знаех за Китай, и то съвсем не беше много.

А ето че след малко ще кацнем в тази чудна, непозната страна. Сякаш сънуваме. Зад нас са две денонощия, объркани от бързата смяна на климатите и пейзажите, съкратени от непрекъснатото превъртане напред на часовниковите стрелки. Завчера в одеската зала на Интурист декларирахме между другото, че не носим със себе си рога нито от елен-марал, нито от елен-сайгак, вчера летяхме над сребърните разливи на великите сибирски реки, тази сутрин се разтъпквахме на летището Улан-Батор и вдишвахме разредения, миришещ на билки въздух на монголското високо плато. Какво фантастично пътуване!

Сега изпод прелитащите назад повесма на облаците китайската земя се провижда от край до край нарязана на тераси, които при поглед отгоре наподобяват хоризонталите на топографска карта. Блясва там долу някакво езеро, самолетът се снишава и с шум измъква из корпуса си дебелите колела. Ревът на машината става по-особен и към него се примесва нетърпеливото биене на сърцата ни. Земята под нас се наклонява, езерото изчезва, за да се появи след миг много по-близко.