Написан камък

Чувах основния музикален тон на собственото си съществуване, собственото си „исо“, което бе остро и подлудяващо като писък на някогашен парен локомотив. С настъпване на здрача този писък угасваше – угасваше заедно със светлината. И тогава най-сетне, радостен и успокоен, търсех някоя квартална кръчма или скара-бира, хранех се, без да виждам с какво, и пиех две-три бири или бутилка вино, или няколко гроздови ракии. Връщането вкъщи винаги бе дълго – с няколко трамвая, тролея и автобуса.

Прибирах се среднощ, в същата полупразна стая под наем, виждах същия двукрил гардероб, същата евтина маса, същия единствен стол, същите вестници на него. И лягах, както бях с дрехите си и без да сваля дори обувките си, защото ПИСЪКЪТ бе престанал, но щеше отново да се роди с утрото – със сутринта, която винаги е тревожна.