„Невена Митрополитска е фин разказвач. Разказвач, който разказва вниквайки, съпреживявайки, без да съди. В тази история на три поколения жени – история на оцеляването, което е неспирен процес – тя следва нишката на съдбата с разбиране, проницателност и дълбочина. А това класическо и рядко човеколюбие е голямо достойнство – както в живота, така и в литературата.“
– Елена Алексиева
„От Кюстендил до Монреал по невидимите нишки на едно пътуване в двете посоки на времето, Невена Митрополитска пренася характери и спомени през една вълнуваща лична история между две майки и една внучка.“
– Еми Барух
„Великолепен разказвач е Невена Митрополитска. Успоредяване на истории, преплитане на фабули, осмоза между сюжетни линии – това е нейната запазена марка, която тя владее майсторски и прилага с вещина. Роман за удоволствено четене, но и за мислещо четене. Каквото трябва да е всяко четене.“
– Митко Новков
Тръгнете по релсите на историята с началото на романа на Невена Митрополитска
Предговор
Бях петнайсетгодишна, когато в далечната ’85 година заминах на училищна екскурзия в чужбина. Изживявах най-мечтателния си период – във всичко откривах дълбок смисъл, във всяка баналност виждах знак, а чувствата ми се изливаха в стихове. Маршрутът включваше Полша, а една от дестинациите ни там беше музейният комплекс на концлагера Аушвиц, тогава известен ни като Освиенцим.
Обикалях с екскурзоводката из мрачните бараки, взирах се в планините от коси и от детски обувчици, в полилеите от кожа, в крематориума, стисках химикалката и трескаво пишех, исках да запиша всичко, нищо да не пропусна, а то беше огромно, то не се побираше в тефтерчето. В това, което намерих в Аушвиц, не открих смисъл и не разчетох знак. А чувствата ми заседнаха в мен.
В туристическата ни група имаше едно момиче от по-горен клас, с което нито тогава, нито преди това в училищните коридори се бяхме заговаряли. Тя се казваше Матилда, но това го научих едва няколко години по-късно, когато с нея се оказахме заедно в университета. Матилда ми стана близка приятелка, а и се случи така, че тя определи местоживеенето ми – на другия край на света, през последните двайсетина години. С родителите ѝ – българските евреи Дора и Маир Мешулам, се запознах също през студентските ми години, а тук, в Монреал, се сближихме повече.
Баща ѝ Маир Мешулам е роден и отраснал в Кюстендил и по време на събитията през март ’43-та, за които разказвам тук, е бил на същата възраст, на която ги е преживяла героинята ми Ребека и на която аз посетих Аушвиц.
Леля Дора и чичо Мирчо, както ги наричам, бяха до мен през всичките тези мои „канадски“ години и ме подкрепяха не само в живота, а и в писането на тази книга. С чичо Мирчо вече бяхме провели доста интервюта, когато му съобщиха, че му остават няколко седмици живот. Изживяваше последните си дни, но настояваше да продължим. „Така се чувствам по-полезен“, ме уверяваше. Аз бях тази, която прекратяваше разговорите ни – той нямаше рефлекса да се щади, беше готов да ми разказва, докато издъхне. Успя да отговори на всичките ми въпроси. Но не доживя да прочете романа.
И сега, след всичките тези години, в края на този цикъл, седя пред завършения ръкопис и се питам: имало ли е смисъл? Имало ли е смисъл от лъкатушенията ми по този свят – от София, през Полша, до Монреал, от съвпаденията, срещите и разделите? Не знам. Но се радвам, че го написах. Че успях да изкарам навън частица от онова, което някогашното петнайсетгодишно момиче не можеше.
април 2021 г.
Монреал
