Централният персонаж в романа на Мартин Ришави "Врач", включващ всъщност две самостойни, но сходни като стилистика и литературна стойност повести, е бивш театрален режисьор, преминал през редица регионални и експериментални театри, който понастоящем работи като диспечер в московските комунални услуги. Пречистващият поток на речта, непрекъснатият трагикомичен монолог за абсурдността, която постоянно режисира човешките съдби на житейската сцена не само в Русия, а и по света, спонтанно се превръща в "постановката на живота му".
...
Никой не знае какво наистина ще се случи, никакви планове или резултати не са гарантирани. Боговете много обичат да се намесват в творческите ни намерения и да ни поставят в ситуация, когато ни се налага да снимаме или режисираме нещо различно от онова, което сме си запланували, ти знаеш много добре. Искаш едно, а се получава друго, изглежда все едно си несръчен, неадекватен, неспособен, поне според училищните разбирания. Казват ти, забий четири гвоздея, и ти ги забиваш, казват ти, научи английски, и ти го научаваш – ето това никога не ми се е отдавало, в никоя професия. Но ако на младини бях могъл да изучавам другаря Хусерл, този факт може би нямаше да ме травмира толкова.
Може би бих разбрал, че е възможно човек да изпитва радост от възприемането и изследването на всички явления на света, приемайки ги същевременно такива, каквито са, без предразсъдъци. Само че това би означавало да уча в други учебни заведения, не съветски. Имам чувството, че всичките ми преподаватели са били садисти. Въпреки че несъмнено бяха вещи в предметите си, разказваха за тях толкова ужасно, че успяха да ни създадат искрено отвращение към много неща. Напълно съм съгласен с една позната, която се издигна до училищна инспекторка, и която веднъж ми каза, че такива учители трябва не просто да се освобождават, а направо да се разстрелват, защото ужасно развалят децата с разказите си. И после става така, че обикновеният руски студент за нищо на света не чете това, което са учили в училище, защото пред очите му изниква отвратителният училищен образ на Печорин или Татяна Ларина по жълти чехлички.
Но аз се отклоних от темата, исках само да кажа, че никога не съм постигал онова, което съм искал, винаги се е получавало нещо друго. Улучвал съм други цели, различни от запланираните и навремето това ме довеждаше до истерия, докато най-накрая разбрах, че в този живот няма да направя кариера, щом не съм в състояние да довърша дори логическата последователност в обикновен разговор, защото често забравям за какво всъщност говоря и се замотавам в непрекъснати опити да следя едновременно всички мисли, които изплуват в главата ми, докато говоря.
Или когато пиша, тогава пък ужасът е пълен, сложните изречения непрекъснато се разклоняват и позволяват да избуят истински лабиринти от граматични структури, в които е трудно да се открие главната нишка, но затова пък изобилства от задънени улици и слепи ръкави, от които няма връщане назад. Затова и никога не съм написал нищо като хората, въпреки че имах добри сюжети, особено за театрални пиеси. Но все пак правя нещо и нещо се прави, сещаш се, а от известно време забелязвам, че това, което ми се получава, всъщност е по-добро от онова, което съм планирал.
откъс от книгата
