Въпреки заглавието си това не е историческа, а философска книга. Тя обаче е дълбоко историческа философия, чиято основна теза е, че всички структури, които ни заобикалят и формират нашата реалност (планини, животни и растения, човешки езици, социални институции), са продукт на специфични исторически процеси. За да бъде последователна, този тип философия по необходимост трябва да вземе за отправна точка реалната история. Проблемът, разбира се, е, че тези, които пишат история, колкото и да са научно подготвени, го правят от определена философска гледна точка, а това, изглежда, ни вкарва в порочен кръг. Но точно както историята и философията могат да си взаимодействат по такъв начин, че да направят невъзможна обективната оценка на действителността, когато закостенелите светогледи и рутинните процедури за събиране на исторически доказателства си влияят неблагоприятно, те могат да си взаимодействат и положително и да превърнат тази взаимна зависимост в благотворен кръговрат. Нещо повече, може да се твърди, че това положително взаимодействие вече е започнало. Много историци са изоставили европоцентризма си и сега поставят под въпрос самия възход на Запада („Защо не Китай или ислямът?“ е често срещан въпрос), а някои дори са изоставили антропоцентризма си и са включили множество истории отвъд човешката гледна точка в своите разкази. Редица философи от своя страна се възползваха от новите исторически данни, открити от учени като Фернан Бродел и Уилям Макнийл, и ги използваха като отправна точка за нова, възродена форма на материализъм, освободена от догмите на миналото.
Философията обаче не е единствената дисциплина, повлияна от новото осъзнаване на ролята на историческите процеси. Науката също придоби историческо съзнание. Няма да е пресилено, ако кажем, че през последните две-три десетилетия историята проникна във физиката, химията и биологията. Вярно е, че термодинамиката от XIX век вече е въвела стрелата на времето във физиката, а оттам и идеята за необратимостта на историческите процеси. А теорията за еволюцията вече е показала, че животните и растенията не са въплъщения на вечни същности, а частични исторически конструкции, бавни натрупвания на адаптивни черти, скрепени чрез репродуктивна изолация.
Мануел де Ланда
