Читателят ще открие в книгата изследвания върху Платоновото разбиране за справедливост, според който тя освен вътрешна нагласа, качество и добродетел, представлява и ситуация на отношение между хората – кратковременна, когато вършим действие в преследване на някакво благо, но и дълговременна, когато живеем с другите по определен начин. И на второ място: че освен отношение към другите, справедливостта е и отношение към себе си. Това според автора е второто голямо завещание на платонизма в сферата на политическите добродетели: че справедливостта представлява и ситуация на живот в истина със себе си. Освен проблем на общността, справедливостта е и проблем на душата, и най-вече на отношението между разума и нашите желания. Представени са възгледите на Платон за процеса на образованието и знанието – как трябва да протича то и какви са неговите цели. Засегната е темата за самото знание – какво означава според Платон да знаеш нещо и изобщо възможно ли е да знаем нещо. Авторът разглежда още въпросът: Какво означава „човек“ и „човешко съществуване“ според Платон? Място в изследването заема и темата за времето, случайността, както и разбирането за красота, любов, душа, човешка природа, като авторът подчертава, че по-важният въпрос пред изследователите на Платон е не колко и кои понятия са ключови за Платоновата философия, а в какви отношения влизат помежду си те.
Когато четем диалозите на Платон, ние обикновено разглеждаме само първото ниво: до какви възгледи се достига в самия разговор. Едно по-пълно разбиране на диалога трябва обаче да включва и разбиране на второто ниво – политическото и етическото това, което в научната литература се нарича „драматургия на диалога“: къде и кога се води разговорът, кой от участниците какъв е, какво прави, къде отива, с кого се среща, как се държи по време на разговора и т.н. Затова и в изследванията, съставляващи тази книга, се разглежда драматургията на диалога отделно от самия разговор, като проста рамка без отношение към съдържанието на изказваните тези, а като един вид разказ, който образува цяло с текста на разговора.
Според автора справедливостта е специфичен вид свобода от вътрешните сенки. Не живот без сенки в някакво идеално място, окъпано от светлината на познанието, а живот, в който човек разполага и си служи с инструментите да различава реалните неща от проекциите, които им създава. А сенките са важни. Нещо като паднали ейдоси, сенките са спомен за неосъществените ни идеали и заедно с това проекция на онова, което бихме искали реалността да бъде за нас. Трябва обаче да можем да различаваме нещата от сенките, без да сме в плен нито на едните, нито на другите.
