Антологията „Европа“ включва както творби, които имат статут на класически, на канонични, така и съвсем непознати за днешния читател, неслучили на литературноисторическо утвърждаване. Но самата обща тема ни дава възможност да правим такъв нетрадиционен избор. И с това неспазване на „рангове“ и отказ от предпочитание към най-вече традиционно звучащи текстове тази все пак тематична Антология е съвсем различна от повечето общи Антологии на българска поезия. А с двата последни дяла от нашата Антология (осми и девети) вече сме въвлечени в още по-нестабилните като йерархия от литературноисторическа гледна точка - след пространствата на късните модернизми - светове на съвременната българска поезия. Делът „Стоическото отстояване на Европа и европейското в себе си, в България и по света (през 60-те - 80-те години на XX век)“ защитава тезата ми, изразена най-пълно в книгата ми „Двете култури и техните поети“ (Е1БУ, 2012 г.), за съществуването на две противоборстващи култури в късната „социалистическа“ епоха: културата на илюзорно ускореното историческо време (все по-бързо към „светлото“ комунистическо бъдеще) и културата на стоическата нормалност (един опит да се държиш така, сякаш всичко е нормално, и това наоколо, жестоко идеологизираното настояще го няма). От творчеството на поетите, наистина стоически отстоявали стратегиите на нормалността - както житейски, така и творчески - тук е направен един съвсем стеснен избор.
