Безсънни треви

…Приближих я. Жената беше стара, стара… Наметната с нещо като протрит чул… Като купчина на пътя до голям камък беше тая жена. Отдалеч не личи, че е човек на пътя. Една китка росни лилави маргарити имаше в скута си.

-На вземи това – и ми подаде цветенцата. – Като стигнеш там, шъ легнеш с  главата си върху им. Ей натам ‘шъ вървиш. Само направо. Покрай кривите брястове. Вървиш, вървиш, не спираш. Шъ дойде пред тебе скала. Там извира вода. Ей на, така изведнъжка. Пий малко и съ не избърсвай. Скрито е. Не съ вижда веднага това дето търсиш. Има вляво черен смърч после едни струпани обли камъни, от вода въргаляни… като стена. Шъ минеш тая стена и тогава шъ видиш поляната. Това са те безсънните треви. Денем са зелени, ама вечер светят сини, лилави… там шъ легнеш и шъ гледаш звездите. Няма сън, няма умора да имаш. И тогва като притъмнее луната, вятърът спира и тревите говорят… Всичко шъ узнаеш… Не се бой. Който се бои, заглъхват му ушите и спира да живее… Който гледа и слуша, шъ чуе к’во му казват… Тогава шъ дойде и Доброто при теб. То е момче с бяла коса, едно око черно, едно червено. Уста няма, ама не се плаши. Шъ съ навидье над телото ти и шъ та дари с лекота. Няма вече да ти е тежко и шъ узнаеш радостта… После шъ легне близко до тебе в тревите и шъ пее.  Уста нема, а пее… Безсънни треви са, живот дават навеки… Пригласят му с шепоти…