Полуразпад

Някой се лута в поезията на Мария Гетова. Насред спомени, импресии, травми и духове, авторката се сдържа от това да ни издаде прекалено много за субекта на действието. В стиховете подлогът остава недовършен през цялото време. Ставаме свидетели на пътуване из себе си, но знаем ли на кого точно? Може би няма значение. Все пак даденото е достатъчно, че да припознаем определен живот, който е същевременно крайно личен и абстрактно общ.

Във физиката никой не задава въпроса за болезнеността на периода на полуразпад. Тук това е центърът и движението, което води до изработването (или оцеляването) на един нов Аз, който може би се е научил от грешките си. Може би е намерил минимален уют в клишетата, от които така настървено бягаме.

Подобно лутане е видим процес и във фотографиите на Лиляна Караджова, които прецизно допълват образното пространство на краха и честотите му. Те създават цялост в абстрактното единство на различни елементи, търсещи начина да съществуват в хомогенни плоскости на светлината.

Дебютната стихосбирка на Мария Гетова набира скорост и заряд, които авторката успява да удържи напук на процеса на полуразпад. Гетова се сдържа от това да изгради дефинитивна личност, която воайорски да разградим, показвайки ни добре познато търсене, което оголва все повече и повече с всеки ред, без да разкрива.

Георги П. Павлов