Понякога, за да опознаеш някого истински, се налага да четеш между редовете.
Изабел се чувства тотално изгубена. Когато завършва колеж и започва мечтаната работа в любимото издателство, тя е на двайсет и пет, все още живее с родителите си и е една от малкото чернокожи служителки в компанията. Но постоянното изтощение и скромното заплащане, непрекъснатото двоумение дали да говори, или да замълчи, я карат да си мисли, че в живота на издателя би трябвало да има нещо повече. Затова, когато разбира, че шефът ѝ е в безизходица със закъсняващия ръкопис от един от най-ценните им автори, Изабел съзира възможност най-сетне да получи заслужено повишение.
Трябва само да отиде в имението на въпросния автор в Санта Барбара и да поговори с него. Едва ли би било особено трудно.
Но Изи много бързо разбира, че е надскочила възможностите си. Бо Тауърс не е някаква прехвалена знаменитост, обсебена от мемоарите си. Той изглежда уморен и отчужден и се оказва също толкова изгубен като Изи. Бо няма желание да пиша, ама изобщо. Но Изабел се нуждае от неговия ръкопис и го насърчава, докато историята не започва да се лее по страниците. Много скоро Бо и Изи осъзнават, че си приличат повече, отколкото се различават, а колкото повече крайният срок наближава, толкова повече двамата се убеждават, че между тях се е зародило нещо съвършено ново.
