Мануел Мачадо (1874-1947), един om класиците на испанския модернизъм, често остава в сянката на своя no-прочут брат Антонио Мачадо. В драматургичните си произведения те работят като съавтори, но това не заличава различията между личностите и творчествата им. Мануел е близък до мадридските и парижките декадентски кръгове, докато Антонио е no-сдържан в светските си прояви. Мануел намира израз на своите терзания в андалуската народна песен и в стихове, свързани с френския символизъм. Тьрсенията на Антонио го отвеждат до нов език и до експериментална форма за една съвременна философска поезия с небивали метафизични дълбочини, в която народното творчество по-рядко се проявява.
Въпреки популярността на стихотворни сборници като Душа" (1902) и „Зло стихотворение" (1909) Мануел Мачадо най-често е споменаван заради песните, събрани в „Канте хондо" (1912) - за въпросната книга е известно, че се разпродава още в деня, в който се появява на бял свят. Творбите, събрани в нея. вдъхновяват автори като Федерико Гарсия Лорка и композитори като Мануел де Фая с начина, по който сливат въображение, музика, пламенност и аскетизъм. Прочутият философ Мигел де Унамуно нарича поезията на Мануел Мачадо „нещо леко, хвъркато и свещено", а в самия поет – „тълкувател на божественото". Мануел Мачадо става един от първите в испанската съвременна поезия, които започват да използват разговорен стил. жаргон и диалектизми, но изяществото на фразата и дълбочината на идеите на фолклорните му интерпретации са причина за възраждането на интереса към тях повече от 100 години след първото им публикуване и 70 години след смъртта на писателя. Унамуно представя самата поезия с откъс от Мачадовите „Песни"... Майко болка, съдба, болка, майко, в смъртта, черни очи, черни, и черна е съдбата... Песни... В тях се излива душата на душата. ... Мануел Мачадо
